Vasil Antonov

За Хендрикс, Дилън е човекът, който е доказал, че е възможно да си артист – и поет – в кръга на популярната музика.

– Дилън наистина ме отнесе – казва той през март 1968. – Не думите или китарата му, а като начин да събера в едно моето разпиляно аз.

Всъщност без Дилън той подозира, че никога не би надраснал таланта си на феномен на китарата.

– С Боб веднъж ходихме да гледаме Отис Рединг в Whisky a Go Go in Лос Анжелис – разказва филмовият деец Дон Пенънбейкър, режисьор на документалния филм за Дилън Don't Look Back. – Отис искаше да се добере до Дилън, Джими също. Дилън беше магическото чудо и те биха направили за него всичко, без много да му мислят. (Шоуто на Рединг, което Дилън гледа, е било на 8 април 1966, като някои от изпълненията са били включени в албума Stax от 1968 In Person at the Whisky a Go Go.)

Макар Хендрикс да среща Дилън само веднъж – една бегла засечка в Kettle of Fish в Дъ Вилидж – той е покорен от (и наистина прави кавъри) на песни като "Like a Rolling Stone. Той дори променя прическата си, за да наподоби тази на Дилън – стърчащо във всички посоки птиче гнездо от 1966. Когато PR Майкъл Голдстейн му предава одобрените от мениджъра на Дилън Албърт Гросман демо записи от сесиите от подземието (basement sessions ), Хендрикс записва поне една от песните, „Tears of Rage“ по време на ранна лондонска сесия за Electric Ladyland.

– Той влезе с тези записи на Дилън – казва покойният вече Анди Джонс, инженер в Olympic Studios. – Тогава ги чухме за пръв път в студиото.

Хендрикс също така току-що се е сдобил с новоиздадения албум John Wesley Harding и решава да направи кавър на „All Along the Watchtower“. От първоначалните опити в  Olympic, записът преминава редица трансформации в Ню Йоркския Record Plant, като Хендрикс наслагва слой подир слой китари през лятото.

По-късно Дилън заявява, че се е почувствал толкова завладян от крайния продукт, че почти смята песента за парче на Хендрикс. Хендрикс се залавя с бледия, постен оригинал – каквито са повечето парчета от John Wesley Harding – и го превръща в нещо калейдоскопично, нещо апокалиптично.

Тревожното чувство в „All Along the Watchtower“ на Хендрикс навярно е отражение на факта, че той, както и Дилън, се е намирал в подчертано напрегнати отношения с предполагаемия си закрилник. Ако в песента джокерът е Джими Хендрикс, то крадецът е Майк Джефри, неговият менажер, който тогава се опитва да измести първоначалния ментор-продуцент Час Чандлър.

Джефри бил нещо като гангстер от филма Get Carter, нещо като лъжовно плямпало от Ерата на Водолея (Age-of-Aquarius). Роден в Южен Лондон, той разпространявал истории, че работи за MI5 и наподобявал треторазряден мафиот от Лонг Айлънд. Носел двуредни костюми с широки карирани вратовръзки, очите му скрити зад авиаторски очила и рядката му черна коса падала върху яката на ризата му. Няма доказателства, че е работел за MI5, но със сигурност е бил шпионин преди да се намърда на сцената на нощните клубове в Североизточна Англия. Говори се, че имал роля в избирането на небеизвестния François „Papa Doc“ Duvalier за президент на Хаити през 1957. С него работел още една толкова сенчеста фигура ­– Джери Морисън, – бивш промоутър на нови парчета (роден Джералд Хърбърт Брайтмън), работил за Луис Армстронг и други звезди на джаза – както и за Papa Doc.

Джефри и Морисън подновяват познанството си в Ню Йорк през 1968, по което време Джефри – за да не остане по–назад от Албърт Гросман – е купил вече голяма къща в Удсток на югоизточния ъгъл на Lower Byrdcliffe Road. Хендрикс започва да посещава Wiley Lane 1 и му дават да ползва малък апартамент над гаража.

(Подобно на Ван Морисън Хендрикс много добре е знаел, че идолът му Боб Дилън живеел на по-малко от половин километър от там). Възможно е дори да е повярвал, че Джефри е бил искрен в заявеното си желание да навлезе в духа на мястото. В къщата се вдигали партита, като домакинът понякога е подхвърлял LSD на гостите си.

– Майк вземал LSD с Джими –  спомнял си студио мениджърът на Хендрикс. – Беше доста духовно.

Джими още живееше в апартамента в Wiley Lane, когато един следобед се пуска с колата по Rock City Road и чува един стар познат от Ню Йорк да прави джам–сешън на площада. Джума Сълтан пътувал от Удсток до ситито от 1966, когато станал част от Saugerties-based arts collective Group 212. Той и барабанистът Али Абуи сформирали Афроцентрична група под името the Aboriginal Music Society, които свирели из Удсток, събирайки заедно джаз и R&B музиканти, обединени от ангажираността си към съзнанието на цветнокожите.

– Тяхната сцена беше 24/7, и те се срещаха в Ню Йорк с велики музиканти, които идваха за сесиите – разказва барабанистът Дауд Шоу. – Не виждах обаче някакъв по-голям замисъл.

Когато Сълтан споделя с Хендрикс намеренията си, китаристът го кани обратно в Wiley Lane за един джам–сешън.

– Той ми разказваше как искал да сформира нова банда – спомня си Сълтан. – Мислеше да наеме нова къща наоколо, и тогава почна да търси подходяща къща, която можеше да се

превърне в дом за бандата нагоре в Удсток.

Макар Хендрикс да е поддържал скромно поведение в града – тъй като му било трудно да се слее с обществото там отколкото, да кажем, това е било за Рик Данко – той все пак е бил забелязван от време на време да гърми по Тинкър Стрийт в червен Корвет.

– Никой в Удсток нямаше червен Корвет – спомня си Лесли Адей, който работел за Албърт Гросман и се сприятелил с Хендрикс в онова лято. – Те всички ядяха само органични зеленчуци и сами си шиеха дрехите.

Поне веднъж Хендрикс ходил до Елефант да види едно шоу.

– Усещането бе, че той просто искаше да си кюта, да съединява въображамите точки в съзнанието си и да не бъде Джими Хендрикс – разказва музикантът Джон Гершен, който го наблюдавал в клуба Елефант. – Мира не му даваше желанието да проумее как Дилън е постигнал своята трансформация. Той усещаше явлението Удсток със сетивата си и искаше то да проработи за него, дори това да беше прекалено голямо усилие за него да измине пътя от там, където е бил, за да стане, така да се каже, селянин.

Два месеца след завръщането си от последното европейско турне с The Experience – и със зловещо надвиснал над него арест от Торонто заради хероин – Майк Джефри

моли Джери Морисън да му намери къща някъде в Удсток. Заедно с Джума Сълтан, Морисън завежда Хендрикс да огледа поне четири къщи из Удсток, включително и една голяма къща отвъд река Хъдзън, в Райнклиф, която Джони Унитър бил наел преди време. В крайна сметка се спират на едно каменно имение с осем спални в края на Травър Холоу Роуд в Бойсвил, на около шест километра югоизточно от Удсток. За едно градско момче това е било доста сериозно усамотяване, в комплект с коне в конюшня и къща за пазач на портата, където не след дълго Сълтан и

неговата китайско–американска приятелка се установяват. На половин час с кола се намирал красивият водопад Пийкамус Роуд Уотърфол, където Хендрикс и приятели си устройвали LSD купони.

Когато писателката Шийла Уелър посещава дома Травър Холоу, тя пише, че целите разговори с Хендрикс били за ‘кученца, зазоряване и други подобни невинни теми’. И че изкачила с китариста някакви скали до едно ледено поточе. Той ù казал, че искал да пише песни за спокойствието, за красиви неща. Сложил албума John Wesley Harding на грамофона и когато дошла песента „he Ballad of Frankie Lee and Judas Priest“ я изслушал със силно,  почти религиозно чувство. Същевременно той имал влечение към  авангардния Афро-джаз-рок, проповядван от Сълтан, който се обличал в роби и подтиквал приятеля си да изследва фюжъна на джаз с ритъма на племенните там-тами.

Ако Хендрикс е преживявал криза на идентичността – дали е искал да бъде Боб Дилън или е искал да бъде Майлс Дейвис? – той е бил решен да приключи с The Experience, като се оплакал на Шийла Уелър, че не искал повече да се прави на клоун. Разпиленият еклектичен двоен албум Electric Ladyland от 1968 показва ясно неговите амбиции, въпреки че сесиите дотолкова отчаяли Час Чандлър, че той напуска и оставя Хендрикс на милостта на Майк Джефри.

Самият Джефри се тревожел от всяка заплаха за златната кокошка The Experience, които направили последното си шоу на 1-ви юни. Свикнал на постоянни приходи от фестивалните изяви на групата, Джефри наблюдавал с безпокойство как пъстро облечена банда музиканти се събирала в Травър Холоу.

– Тъй като можеше да си го позволи – разказва певицата Марта Велез, – той просто домъкваше кого ли не до навеса на тази къща и се яздеха коне и се опитваше онзи Удстокски медиативен подход към писане и творене. Той беше много интелигентен човек, който все повече попадаше в капана на собственото си творчество. Важно беше да се откопчи от това, но при свои условия. А за да го направи, той имаше нужда от пространство, където нямаше много–много кой да го наблюдава.

След като бе измислил името Electric Sky Church за новата формация – намек към факта, че къщата се издигаше на високото над язовира Ашокан – после Хендрикс го променя на Gypsy, Sun and Rainbows. Името е подходящо космическо–пасторално, ала носи маската на липсваща кохезия, както работни заглавия като "Jam Back at the House" и "Woodstock Improvisation" го доказват. Хендрикс може да е зарязал лековатите поп структури на The Experience, но той изпитва голямо умствено напрежение в новата си роля на водач-импровизатор. По време на един джам-сешън в къщата той толкова се отчайва, че запокитва китарата си през стаята.

Става и все по-нещастен от зависимостта си от Майк Джефри. Тъй като няма контрол върху финансите си, той постоянно е трябвало да моли менажера си за пари.

– Ако Джими искаше да си купи кола, той трябваше да ходи при тях – Джум Сълтан си спомня. – А те винаги твърдяха, че той е разорен. Джефри издържаше хората, с които Джими работеше и той го знаеше, но не можеше да се противопостави по никакъв начин.

– За да влоши ситуацията, Джефри насочваше парите на Хендрикс в банкова сметка на Бахамите. Моника Данеман, някогашна приятелка на китариста, твърди, че той (Джефри) стои в основата на заплахата от арест в Торонто на Хендрикс, за да му било за урок.

През юли при Джефри идва Майкъл Ланг с предложение Хендрикс да бъде хедлайнерът на последния ден на фестивала Удсток. Предполага се, че офертата е била завишена до $32,000 за два сета, двойно повече, отколкото получава всяка друга изява. Макар изпълнен със сериозни съмнения, Хендрикс се съгласява да свири и започва да репетира с бандата съвсем сериозно.

– Аз седях с него – казва Марта Велез, която току-що се е завърнала от записа си на повлияния от Джоплин албум Fiends and Angels в Лондон, – и той ми казва, 'Ще свирим на този фестивал на Уайт Лейк през август. Искаш ли да дойдеш и да пееш?' Казах, 'О, Господи, супер!.' Какво си мислех аз? Но това просто беше прекалено за мен.

Selecta Shop предлага натурална козметика от черноморска луга.

В неделя, 10-ти август – три дни след завръщането си от едноседмична почивка в Мароко – Хендрикс отива в Удсток за джам-сешън в киното на Тинкър Стрийт, предишна методистка църква, превърната в кино от Бил Милитело, собственик на мотел в Удсток.

– Помня музиката, която идваше оттам – разказва Ричард Хепнър, момче по онова време. – Баща ми толкова се вбеси от шума. По–късно разбрах, че това е бил Хендрикс.

Според Алън Гордън джам-сешънът е бил същата нощ, когато Джони Уинтър свирел в Café Espresso, а Ван Морисън пък се изявявал в Sled Hill Café. Също така шоу в града, Елефант, са имали и прохождащите латино–рок звезди Сантана, чиито перкусионисти Майкъл Карабело и Хосе „Pepe“ Ареас се присъединяват към Хендрикс, Сълтан и членовете на Aboriginal Society Али Абуи и тромпетиста Ърл Крос за продължителни изпълнения, наречени „The Dance“ и „JL“ (Earth Blues).

Последното парче, което секстетът изпълнява тази нощ, бил един изумителен аранжимент на прочута песен, която Хендрикс вече бил изпълнявал няколко пъти с The Experience – и която смятал да включи в сета си за фестивала Удсток.

– Имаше по-малко от седмица до фестивала и Джими репетираше 'The Star-Spangled Banner' в Тинкър Стрийт Синема, – Алън Гордън си припомня по-късно. – Казах, 'Боже, виж в какво удивително място живеем тук!'

Откъс от книгата Small Town Talk: Bob Dylan, The Band, Van Morrison, Janis Joplin, Jimi Hendrix and Friends in the Wild Years of Woodstock от Barney Hoskyns.

От Васил Антонов